Части на речта и морфологични категории в старобългарски

Въведение в старобългаристиката

Старобългарска фонетика

Старобългарска морфология

Старобългарски синтаксис

Приложения

Класическата старобългарска граматика приема, че в старобългарски съществуват десет части на речта: съществително име, прилагателно име, числително име, местоимение, глагол, наречие, съюз, предлог, частица и междуметие, като първите пет се причисляват към т.нар. флективна словна група, а останалите – към нефлективната, т.е. имената, местоименията и глагола са изменяеми части на речта, а другите – не са. Но в сравнение със старата индоевропейска система, в старобългарската морфология се забелязва подчертана тенденция за ясно оформяне на горепосочените словни групи. Освен в морфологично отношение, тази тенденция се прокарва и в синтактично и семантично отношение. При съществителните имена например, индоевропейското състояние е по-просто в сравнение със старобългарското, следователно наблюдава се развой към нарастване на флективните особености, изразено в омонимия и синонимия (синкретизъм и дублетност) на окончанията, в честото натрупване на граматични значения в парадигмата. Причина за това са фонетичните промени в праславянски, граматичната конвергенция и, най-вече, взаимното влияние между деклинационните типове (склонитбените типове): още в старобългарски започва налагането на родовия принцип, а старото различаване по основи избледнява, като склонитбеното деление започва да става по род, което от своя страна води до взаимна замяна на окончания от различни основи.

Морфологичната система на старобългарския език има както нови, така и редица архаични индоевропейски черти. Някои категории водят началото си от индоевропейския праезик, а произходът на други остава неясен. Например, от тематичната и атематичната флексия се запазва предимно тематичната, а атематичната е от непродуктивен тип.

При имената се оформят и развиват граматичните категориите род, одушевеност, число, падеж и определеност, а при глаголите: вид (нова, славянска категория), време, залог и начин, като от индоевропейските форми се изгубват: медиумът (средния залог), конюнктивът, оптативът (поема функциите на императива), императивът, имперфектът (в старобългарски има имперфект, който е славянско новообразувание), футурумът (изразяван в старобългарски вече по различен начин) и пасивумът. Запазва се глаголната флексия, т.е. личните окончания в единствено, двойствено и множествено число.

Старобългарският език има богата склонитбена система, представена от три типа склонения:

Именно склонение, включващо всички съществителни имена и простите форми на прилагателните имена и причастията. Характерна особеност на именното склонение е променящата се флексия (окончание): ⰳⱃⰰⰴⱏ, ⰳⱃⰰⰴⰰ, ⰳⱃⰰⰴⱆ.
Местоименно склонение, за което е характерна промяната на цялата основа: ⰰⰸⱏ, ⰿⰵⱀⰵ, ⰿⱏⱀⱑ, ⰵⰳⱁ, ⰵⰿⱆ.
Смесено склонение (сложно склонение), по което се изменят сложните форми на прилагателните имена и причастията. Характерна черта за него е кръстосването на две основи – именна и местоименна, т.е. то се изразява в разширяване на именната основа с анафоричното местоимение ⰺ: ⰴⱁⰱⱃⱏ + ⰺ → ⰴⱁⰱⱃⱏⰺ, ⰴⱁⰱⱃⰰ + ⰵⰳⱁ →ⰴⱁⰱⱃⰰⰵⰳⱁ, ⰴⱁⰱⱃⱆ + ⰵⰿⱆ → ⰴⱁⰱⱃⱆⰵⰿⱆ. Сложните форми имат функция на определение към някои съществителни, а простите – на сказуемно определение.

В индоевропейския праезик е имало противопоставяне на две групи думи – имена от общ род срещу имена от среден род, като показателят за общият (мъжки) род е било показателното местоимение *so, а за другия – *sa: *so bhratar (този брат), *sa swesor (тази сестра), *sa g^uena (тази жена). По споменатите вече причини: фонетични промени в праславянски, тенденция към родова унификация на склонението и др., в праславянски, а по-късно и в старобългарски, се оформят три рода: мъжки, женски и среден, които са само граматични категории, а само в редки случаи отразяват естествения род.

В старобългарски съществуват и два формални разреда, които не са семантично мотивирани, но се изразяват системно. Това са спрежението на глаголите и склонението на имената и местоименията. Те са развити чрез редица иновации или опростени, но съхраняват и редица архаизми. Архаична черта на българската деклинация (склонение) е системата на падежите, състояща се от 7 падежни форми. Тенденция към опростяване има преди всичко в двойствено и множествено число, а по-малко в единствено: наблюдава се т.нар. падежен синкретизъм, изразяващ се в омонимия на окончанията. Освен това, започват да се различават форми за имена, означаващи живи същества, като по този начин се оформя опозицията одушевеност – неодушевеност.

Склонението и спрежението запазват тричленната индоевропейска система на категорията граматическо число: единствено, двойствено, множествено число. При прилагателните имена към кратките форми, окончаващи на -, -, -; -, -, - се прибавят и нови сложни форми, образувани от аглутинацията (прилепването) на анафоричното местоимение *ⰻ *ⱑ *ⰵ и чрез промяна на мястото на ударението. След отстраняване на интрофлексията двата компонента на сложното прилагателно се сливат в една лексикална цялост, променяща се по смесеното (сложно) склонение, като по този начин прилагателните се отделят морфологично от съществителните.

Две форми (проста и сложна) има също и при причастията, редните числителни и някои местоимения. Двете форми при тези словни групи са обща характерна черта за балтийски и славянски.

При местоименията се пазят изключително архаични особености: форманти (ⱅ-, ⱄ-) и суплетивизъм (ⰰⰸⱏ, ⰿⰵⱀⰵ). Иновация е флексията -ⰳⱁ за родителен падеж единствено число в мъжки род, вместо индоевропейската и рядко срещана флексия -ⱄⱁ: (ⱅⱁⰳⱁ, ⰵⰳⱁ, но ⱍⰵⱄⱁ).

Старобългарските числителни вече са обособени като отделна словна група. Основна организационна ос при тях е формално семантичната опозиция редни – бройни.

В сравнение с индоевропейската, славянската глаголна система значително се опростява. Наред с отпадналите, споменати по-горе форми, се създават и редица славянски иновации, от които най-характерна е видът на глаголите.