Косе Босе

Вълшебни приказки

Приказки за животни

Битови приказки

Едно косенце си направило гнездо на едно дърво в гората да си снася яйчица. Научила се лисицата да ходи там всяка сутрин да му взима яйчицата.

— Косе Босе, дай ми яйчице!

И то ще ѝ даде яйчице. Тя иде утре пак:

— Косе Босе, дай ми яйчице да си направя чорбата, че ми дойдоха на гости мама и тате.

Тъй й давало то всяка сутрин. Останало му едно яйчице. Лисицата дошла пак. То й рекло:

— Нямам вече, лъжи-лиске! Само едничко ми е останало!

— Е, като нямаш, ще изям тебе! — рекла лисицата.

То нямало какво да прави, дало и него, пък останало без яйчице и нямало какво да мъти.

На сутринта то взело да плаче на дървото, като знаело, че лисицата пак ще дойде да му иска яйчице, пък като нямало вече какво да й даде, ще изяде него. Като плачело тъй минали жени за съчки и го попитали:

— Защо плачеш, косе?

Пък то рекло:

— Плача ами, как да не плача, като се е научила лисицата да дохожда да ми яде яйцата! Всяка сутрин иде да й давам по едно яйце, доде ги свърши всичките, не можах да си отвъдя пиленца! Пък сега като дойде, няма какво да й дам вече, че ще изяде и мене!

Пък те му рекли:

— Я недей плака, косе! Ние имаме едно куче, ще го заровим ей тука в шумата, че като дойде лисицата да ти поиска яйчице, пък ти речи: „Нямам лиске, нямам вече, ами имам ей там в шумата кокошчица, че я отвори и вземи нея“.

Лисицата, като дошла, рекла:

— Косе Босе, дай ми яйчице, че ми дойдоха на гости мама и тате, да им направя чорбица!

Косето й казало:

— Нямам мари, лиске, нямам вече!

— Е, като нямаш, косе, ще те изям!

— Недей, лиске, недей ме яде, ами имам една кокошчица, заровило съм я ей там в шумата, че иди я вземи нея и я изяж!

Тя, като скършила уши, та се зарадвала, рекла:

— Де я, де я нея?

— Ей я, ей я там в шумата, иди я вземи!

Като отишла да отрови шумата, да извади уж кокошката, че като изскочило кучето, че като я погне – тя бяга и кучето я гони, тя бяга и кучето я гони, най-сетне стигнала до дупката си и успяла да се скрие вътре. Пък кучето седнало до дупката отвън и се омърлушило да я чака дано излезе.

Тогава тя, като не знаела, че кучето е навън, защото мислела, че си е отишло, взела да си пита краката:

— Вий, крачка, като ни гонеше кучето, как викахте?

— Беж, лиске, да бягаме, беж, лиске, да бягаме! Тъй викахме! — рекли краката й.

— Мили какини крачка, кака ще ви купи ботушки! Ами вие, ръчици, как думахте?

— Ний тъй думахме: „Беж, лиске, да побегнем, беж, лиске, да побегнем!“ Ей тъй думахме!

— Мили какини ръчици, кака ще ви купи гривнички! Ами вий, очици, как думахте?

— И ний тъй думахме: „Беж, лиске, да побегнем, беж, лиске да побегнем!“

— Мили какини очици, кака ще им купи огледалца! Ами ти, опашко, що думаше?

Пък тя, опашката, рекла:

— Дръж, куче, лиса за опашката, дръж, куче, лиса за опашката!

— Чакай да те дам на кучето, та да те изяде! — рекла лисицата, уж да я сплаши, като си мислила, че кучето не е вън до дупката да я варди. Пък тя като си подала опашката и кучето като я улови за нея, че то тегли навън, тя тегли навътре, то тегли навън, тя тегли навътре, доде я изтегли и я изял. Че тъй се отървало косето най-подир от лисицата.