Романтизъм в Англия
І.Исторически преглед: Като следват една утвърдила се в литературната история на Англия традиционна представа изследвачите на романтизма продължават да сочат като негова начална граница 1798 година, когато двамата поети Уйлям Уърдсуърд и Самюел Колридж , известни като лейкистите/езерниците/, издават свои стихотворения, обединени в сборника “Лирически балади”. За финал на периода на предоминация на романтизма като художествена тенденция в литератата на тази страна най-често се приема 1832 година, когато умира Уолтър Скот, “бащата на европейския исторически роман”, според френския писател романтик Виктор Юго.
Основателят на англицистиката у нас професор Марко Минков обособява две поколения творци, които се изявяват в родината на Шекспир през епохата на романтизма: “Английският романтизъм не е все пак уникално и единно движение и се поделя на два периода. Първото поколение бунтовници - Уърдсуърт, Колридж и Саути, тъй наречените поети лейкисти, са наистина тясно свързани един с друг и поддържат заедно еднакви поетични принципи…Принадлежащите към по-младото поколение Байрон, Шели и Кийтс, макар че имат много сходни възгледи и са малко или повече близки помежду си, се различават значително в гледищата си за поезията. В действителност никой от тях не е литературен бунтар…”/стр.192/ Професор Минков напомня, че “Байрон разглежда себе си като последовател на школата на класициста Поуп”, а Шели и Кийтс “градят поезията си, всеки по свой начин, върху новата свобода извоювана от поетите лейкисти, творили преди тях” и не обръщат особено внимание на битките, които се водят тогава в литературния живот на Англия
ІІ.ТЕМИ И МОТИВИ в английската романтична л-ра 1.Темата за Великата Френска революция – начало на нова ера 2.Култ на Наполеон като генерал на Революцията и гробокопач на Революцията, императорът дескридитирал идеалите на Революцията 3.Апология на равенство, свобода, братство 4.Готическата тема –страх, ужас , съспенс(тревожно очакване, загадъчни убийства и кръвопролитни отношения).
ІІІ. ФИЛОСОФИТЕ НА РОМАНТИЗМА В АНГЛИЯ
1. ЕДМЪНД БЪРК: Въпреки че историците на английския романтизъм са склонни да омаловажават въздействието на идеите на Едмънд Б ъ р к/1729 - 1797/ върху литературата през първите десетилетия на ХІХ век, ревностното отстояване на установените традиции в английското общество и морала му, което откриваме в труда му “Размишления върху Революцията във Франция”/1790/, безспорно отразява една господстваща духовна нагласа в съзнанието на английската интелигенция в края на ХVІІІ век. Няколко месеца след щурма на Бастилията на 14 юли 1789 година, с който започва Великата френска революция, известният като либерал сред политическите среди на Лондон Бърк публикува това съчинение, с което си спечелва авторитета на идеолог на консервативния традиционализъм в Англия.
Без да крие неизличимата си антипатия към френските философи просветители, на които вменява “престъпната отговорност” като идейни подбудители на избухналата в Париж революция, Едмънд Бърк отстоява категорично възприетите в родната му Англия държавни институции и политически нрави, осъжда френските революционни водачи, които подхранвали “популисткия ентусиазъм за учредяване на природосъобразен обществен строй и управление на държавата:” “Никое природосъобразно организирано управление, никое природосъобразно изградено правителство не би могло да задоволи нуждите на човешката природа, нито да внесе порядък в обичайните й амбиции и въжделения.” Този английски мислител предупреждава организаторите на Френската революция, че скоро ще се озоват пред “една огромна и сложна плетеница от човешки страсти и интереси, съперничещи си принципи, аномалии, неясни и несигурни каузи, конфликти на интереси”, която не би могла да бъде разплетена чрез “природосъобразна стратегия” на управление.
Бърк разглежда дръзновените амбиции и начинания на парижките революционни водачи, радетели за създаването на Нова конституция, като безсмислени предизвикателства срещу логиката на историята и здравия разум, който, според него, не е индивидуално интелектуално завоевание. Пътищата предопределени от Природата за изменение на обществените порядки са органичният растеж и историческият развой. Развитието, което следва законите на Природата, се осъществява бавно и постепенно. Изконният стремеж на Природата е да охранява настоящия порядък, това, което е, но и да го адаптира към към онова, което предстои, което с т а в а. Бърк твърди, че при създаването на Английсдката конституция са отчетени напълно обективно всички особености на покровителствуваното от Природата развитие. Като страстен апологет на традиционните порядки и нагласи той защитава наследствено получаваните привилегии, установената английска политическа система, която, според него, е безспорно природосъобразна, тъй като е естествен продукт на социално историческия развой, а не изкуствено умозрително построение. Не е трудно да се установи връзка между пламенната възхвала на конституционната монархия в “Размишления върху Революцията във Франция” и страстното отстояване на строгата йерархия на духовните ценности, учредена в съсловния морал на аристокрацията през Средновековието, което откриваме в поезията и романите на английските романтици.
2. УЙЛЯМ ГОДУИН: Много по-безспорно е прякото влияние на философа Уйлям Г о д у и н/1756 - 1836/, което той оказва върху английските романтици със съчинението си “Разсъждения за политическата справедливост и влиянието й върху общата добродетел и благополучие”/1793/. В авторитетния си труд, издаден у нас на английски език, “История на английската литература” професор Марко Минков пише:” Годуин не трябва да бъде възприеман като въплъщение на романтическото мислене, но той наистина оказва силно влияние най-малко върху трима от великите романтици на Англия - краткотрайно е влиянието му върху Уърдсуърд и Коулридж, всеобхватно е влиянието му върху Шели. Той би трябвало да пробуди интерес у нас с откритията си на кълновете на романтизма в рационалистичния мироглед и въздействието им върху него, както и с анализа си на активизираните от Френската революция политически идеи.”/стр.198/
Годуин трудно би могъл да се определи като самобитен мислител, но той впечатлявал своите съвременници със задълбочените си анализи на идеологията на английските и френски мислители от епохата на Просвещението. Радушно се приема от английските романтици усърдието му да актуализира идейните послания на Джон Лок и Жан Жак Русо в новия социално политически контекст в родината му, когато под влияние на Френската революция се дискутира оживено върху възможните реализации в обществото на свободата, справедливостта, филантропията и добротворчеството. Вдъхновен от патетичната увереност в силата на разума Годуин убеждава разпалено, че прогресът в обществото е възможен само ако се охранява личната свобода, социалната справедливост, всеобщото благо и морала, който не е нищо друго освен “преценяване на предпоставките, които биха довели до всеобщо щастие”.
Английските романтици почитат Годуин като авторитетен духовен наставник най-вече заради концепцията му за свободата и справедливостта. Той провъзгласява личната свобода за върховно човешко благо. “Никой в света, дори и Бог, няма правото да се държи като тиранин”. Само възприемането на здравите морални норми и на всеобщата почит към истината може да въведе справедливостта в обществените отношения. Годуин се противопоставя ня всякакви насилствени опити да се въвежда справедливостта сред хората. Тя може да стане достояние на обществото само тогава, когато хората започнат да следват естествените повели на разума за равенство, зачитане интересите на другия, човеколюбието и ограничаването на собствеността до необходимите средства за живот: “Не може да бъде справедливо никакво налагане на страдания на другия, освен ако тези страдания допринасят за насочването му към доброто.” С филантропичната си доктрина за “необвързаността на престъплението с нрава на престъпника” и “отговорността на обществения морал” за прегрешенията на злодея Годуин привлича особено силно вниманието на младите си съвременници в Англия, които по време и непосредствено след Френската революция участват активно в публичните дебати върху престъпността, обусловеността й от обществения морал и социалната ефективност на отсъдените наказания и смъртните присъди
ІV. ПОЕТИТЕ ЕЗЕРНИЦИ
Известни са под това наименувание в историята на английската поезия, тъй като по-голямата част от живота си прекарват в графство Къмбърленд, разположено в северозападна Англия. В него се намира тъй наречената “Езерна област”, която привлича и до днес многобройни туристи с девствената си природа, с живописните си пейзажи, в които се вписват многобройните езера, внасящи успокоение у съзерцаващия ги и пробуждащи у него неясни мистични въжделения за сливане с Природата - майка и вдъхновителка.
Вероятно подобни спонтанни емоционални изблици и съзерцателни мисловни нагласи са подбудили двамата водещи поети в първото романтическо поколение в Англия да прекроят традиционните “класицистични” представи за поезията като “изкуство за избраните” и да оповестят новите принципи, според които поетът не е богоизбрана личност, а просто “човек, който говори на хората, човек, наистина надарен с по-голяма чувствителност, с повече възторг и нежност, който има по-големи познания за човешката природа и по-широка душа, отколкото се срещат обикновено у хората”.
В Предговора/1800/ на “Лирически балади” - своеобразен манифест на групата на поетите езерници - Уърдсуърт пише: “Поетът пише само под едно единствено ограничение, а именно необходимостта да достави непосредствено удоволствие на едно човешко същество, притежаващо онези знания, които могат да се очакват от него не като адвокат, лекар, моряк, астроном или естествоизпитател, а като Ч о в е к.”
Естетическите възгледи на Уърдсуърт: Като безспорно високо талантлив поет Уърсуърд изиграва важна роля в историята на английската литература. С идеите си , развити в Предговора на “Лирически балади”, той допринася за обновлението на поетиката, атмосферата, предназначението и стила на лириката в началото на епохата на романтизма. Уърдсуърт открива пътя за романтическото обновление на английската поезия, променя напълно нагласата за поезия у своите съвременници, приучва ги да се вглеждат в красотите на природата, да наблюдават живота в нея, да я възприемат като най-съвършеното творение на Бога Създател.
“Главната задача, която си поставих в тези стихотворения / “Лирически балади”/, беше да се подберат случки и ситуации от обикновения живот, да се разкажат или опишат те изцяло, доколкото това е възможно, на език, който действително се използва от хората, а в същото време да се оцветят с палитрата на въображението, така че обикновените неща да се представят пред човешкия ум в необикновена светлина - пише в началото на Предговора Уърдсуърт. Освен това и най-вече да се направят тези случки и ситуации интересни, като се проследят в тях правдиво, но не и показно основните закони на природата, предимно по отношение на начина, по който свързваме представите и идеите в състояние на възбуда. Общо взето беше избран простият селски живот, защото в неговите условия основните чувства и страсти намират по-благоприятна почва, в която могат да достигнат зрелост; те са по-свободни и се предават с по-обикновен и по-изразителен език. При тези услвия на живот естествените чувства съществуват в състояние на по-голяма простота и следователно могат да се наблюдават с по-голяма точност и да се предадат по-убедително, защото нравите в селския живот се пораждат от тези естествени чувства и защото специфичния характер на полския труд ги прави по-разбираеми и по-трайни; и най-накрая, защото при тези условия човешките чувства и страсти стават част от красивите и вечни форми на природата.”
Според теоретика на Езерната школа “език, който възниква от непрекъснато повтарящо се преживяване и трайни, повтарящи се чувства, е много по-постоянен и по-философски от онзи език, който поетите често използват вместо него и смятат, че оказват толкова по-голяма чест на себе си и на своето изкуство, колкото повече се откъсват от чувствата на хората, и употребяват разни произволни и своеволни начини на изразяване, за да задоволяват променливите вкусове и променливите желания, които самите те създават.” Тук патосът на отрицанието на първия теоретик на романтическата поезия в Англия е явно насочен срещу изкуствения и велеречив език на поетите класицисти, които са наистина подвластни на аристократичните вкусове и модните салонни увлечения по “изискания стил”. “В тази стихосбирка рядко се срещат олицетворения и абстрактни идеи и те са напълно отречени като обикновено средство да се извиси стилът и да се издигне над прозата - уточнява Уърсуърт. - Моята цел беше да подражавам и доколкото е възможно, да възприема самия език на хората, а съвсем очевидно е, че подобни олицетворения не съставляват негов естествен и закономерен елемент.”
Уърдсуърт отстоява тенденцията да се сближава езика на поезията с езика на прозата и делничното общуване: “Няма да бъде трудна задача да се докаже на читателя, че езикът на всяко хубаво стихотворение, даже и от най-възвишен характер, не трябва в никакъв случай в по-голямата си част да се различава от този на добрата проза освен по отношение на метриката. Нещо повече, може да се види, че езикът в някои от най-интересните части на най-добрите стихотворения е абсолютно тъждествен с езика на прозата, и то добре написаната проза…”
Корифеят на групата на лейкистите предписва нова мисия на поета: “Това е човек, благодарен, че може да изпитва страсти и желания; който се радва повече, отколкото другите хора на жизнения дух у него; който изпитва радост да съзерцава подобни желания и страсти, проявяващи се в живота на хората, и обикновено е подтикван да ги създава там, където не ги намира. Към тези качества трябва да прибавим по-голямата му склонност в сравнение с тази на другите хора да се влияе от отсъстващи неща, които сякаш присъстват в неговия мир; способността му да преживява силни чувства, които наистина са далеч по-различни от тези, породени от реалните събития, но все пак /особена онези чувства, присъщи на всички хора, които са приятни и радостни/ много повече наподобяват силните чувства, предизвикани от действителните събития, отколкото онова, което другите хора са свикнали да чувствуват в себе си в резултат на импулсите, създадени от собствения им ум.”
Естетическите възгледи на Колридж: Като литературен теоретик и критик Колридж пренася някои методи на немската литературна критика в изследването на творчеството на Шекспир. Двамата изтъкнати американски историци и теоретици на литературата Уелек и Уорън твърдят в авторитетния си труд “Теория на литературата”, че “сред големите европейски поети романтици Колридж е бил едновремено квалифициран философ, притежаващ голяма амбиция и ползващ се със завидна известност”: “Той е бил специалист по Кант и Шелинг и става носител на идеите им, макар че не винаги е бил достатъчно критичен към тях. Благодарение на Колридж, чиято собствена поезия като че ли е твърде малко проникната от тези идеи, много немски или, по-общо казано, неоплатонически идеи, са се появили или са се явили повторно в английската поетическа традиция.” /стр.157-158/.
Като ценител на поезията този английски романтик става известен с разработките си относно важността на метриката и ритъма в лириката и с отричането на строго регламентираното класическо стихосложение. Като високоерудиран интелектуалец той е предизвиквал различните, благоприятни и враждебни, коментари на съвременниците си. Заради духовната му извисеност и очарователната му безотговорност неговият съвременник Чарлз Лем го определя като “малко повяхнал архангел”, а други се възхищават на изтънченото му и изключително богато въображение и на рационалната му проницателност, с която броди из лабиринтите на немската философска мисъл.
С труда си “Biographia Literaria”, появил се през 1817 година, Колридж допринася много за развитието на литературната критика и теория през епохата на романтизма в Англия. В него поетът лейкист поддържа тезата, че “поезията се придържа към същата строга логика, към която се придържа и науката”. Голяма част от размислите му в този своеобразен, литературно теоретически и критически, сборник са посветени на възгледите на Уърдсуърт за поезията, мисията на поета и поетическия език и на анализа на най-ярките стихотворения на неговия събрат лейкист в съвместно създадения сборник “Лирически балади” - литературната творба, която ги свързва и ги легитимира като съмишленици и първосъздатели на Езерната школа.
Колридж споделя, че двамата решават да обединят усилията си като поети в сборник с балади, тъй като признават два типа поезия: едната, в която човекът се усеща подвластен на някаква свръхестествена сила, която всъщност подрежда живота му; другата, в която се възпроизвеждат “герои и случки, които се срещат във всяко село и неговата околност, стига да има някой чувствителен и съзерцателен ум, който да ги потърси и забележи, когато те се появят”.
Тук Колридж за първи път полага, че “стихотворението е такъв вид произведение, което се различава от научния труд по непосредствената си цел, а именно насладата, а не истината…и предизвиква наслада от цялото, която пък се гради върху удоволствието, породено от всяка отделна част”. Той откроява едно важно свойство на поезията - “свойството да възбужда по-равномерно и по-продължително внимание, отколкото езикът на прозата в устна или писмена форма”. Обсъждат се и характеристиките на гениалния поет: “Съвършенният поет е в състояние да задейства цялата душа на човека като подчини способностите му една на друга според относителната им ценност и достойнство…Чувството за мярка е тялото на поетическия гений, фантазията е неговата одежда, движението - животът му, а въображението е душата, която е навсякъде и във всяко нещо и формира всичко в едно изящно и разбираемо цяло.”
3.Робърт Саути роден в Бристол в семейство но производител на ленено сукно.Учи в Колежът Бристол на Оксфорд, но е изключенСлед странствания в Португалия и Испания се заселва в Кезуик , в съседство на Колридж.Намерил спонсор, се отдава на творчество.От тримата лейкисти е най-трудолюбив.Включен е в кръга на поетите лейкисти, по –скоро заради приятелството му с Уърдсуърд и Колридж.В баладите си често пренася приказната атмосфера от песните на немския поет щурмер Бюргер и зловещата тайнственост на готическия роман.