Романтизъм

Направление в европейската и американската литература и изкуство в края на 18 - началото на 19 в. Обявява се срещу естетиката на класицизма и Просвещението. Изразява стремеж към свобода на личността, страдание от несъответствието между идеал и социална действителност, проявява интерес към националното минало. Представители в литературата: Дж. Байрон, П. Б. Шели, В. Юго, Х. Хайне, К. Брентано, А. Мицкевич, М. Ю. Лермонтов и др. В изобразителното изкуство основоположник на романтизма е Т. Жерико, най-ярък представител - Й. Делакроа; в скулптурата - Ф. Рюд; в пейзажа - К. Фридрих, Дж. Констейбъл, У. Търнър; в портрета - О. А. Кипренски. В музиката романтизмът се характеризира с развитие на операта, песента, програмната музика: Ф. Шуберт, К.-М. фон Вебер, Х. Берлиоз, Н. Паганини, Ф. Лист, Ф. Шопен; в театъра - ярка емоционалност и драматична експресивност в актьорското изкуство: Е. Кийн, Е. Роси, Т. Салвини, М. Дорвал, П. Бокаж, П. С. Мочалов и др.

Романтизмът е общокултурно движение, което започва да се развива от края на XVIII век и постига своя апогей през първите деситилетия на XIX век. То се появява във времето на големите обществени сътресения, като Френската Революция, когато феодалната система напълно се разпада. Освен Революцията от 1789 година, по време на Романтизма се случват и следните исторически събития: Въздигането и управлението на Наполеон, както и въстанието на декабристите в Русия през 1825 година. Тези събития повлияли върху идеала за живот на хората от онези времена. Тогава много разпространени били сантиментализмът, меланхолията и песимизмът, а след свалянето на Наполеон - разочарованието и недоволството сред гражданите придобили големи размери. Главната причина за разочарованието трябва да се търси в идеологията на гражданската класа. Революцията прокламирала идеите на обикновеният гражданин, а именно - братство, еднаквост и свобода. Поколението на романтиците не вярвало в огласеността на живота. Те се отказвали от идеала за главната власт на разума и търсели утеха в емоциите и силния индивидуализъм. Едни от най-изявените романтици били Джордж Байрон (1788-1824), Михаил Лермонтов (1814-1841), Александър Сергеевич Пушкин (1799-1837), Пърси Шели (1792-1822), Самюъл Колридж {1772-1834), Виктор Юго (1805-1885) и други.

Предпоставки за появата на Романтизма

• Наложените от Класицизма и Просвещението норми, според които обществените и гражданските анганжименти са по-важни от личните желания;
• Бунт срещу наложения еснафски модел на съществуване;
• Съществуването на млади хора, аристократи по дух или произход, високо образовани, с различни изисквания към себе си и света.

Характеристика на романтическата личност

• Бунтар срещу установените модели на мислене и поведение;
• Обладан от "Мирова скръб" - носталгия, меланхолия и печал, породени не от конкретни събития, а от цялостното житейско неудовлетворение.

Изразни средства

• Пейзаж (пресъздава душевните състояния на героя);
• Романтическа ирония (поражда се несъответствие между порив и действителност);
• Романтическа гротеска (грозното се съчетава с красивото - Квазимодо).

Жанрове

• Лирика
• Исторически Романи
• Романтическа Драма

История на Романтизма

• Появява се в Германия през 1797 в град Йена. Основни представители: Новалис и Хофман;
• В Англия възниква през същата година, като се оформят две школи: Езерна школа (Колридж) и Бунтовен романтизъм - Байрон и Шели;
• В Русия романтизма се появява по-късно, към средата на XIX век, но постига изключителен успех и превръща Руската литература във водеща. Най-значимите представители са Пушкин и Лермонтов ;
• Във Франция се приемат идеите на Романтизма в първото десетилетие на XIX век, но се прочува предимно с исторически романи, а не с лириката. Основни представители са Александър Дюма и Виктор Юго.

Една от най-очарователните, но и противоречиви епохи в европейското културно развитие е Романтизмът. Като време обхваща периода от края на XVIII век и първите десетилетия на XIX век, но действителните му граници излизат извън указания период. Зараждането на романтическото светоусещане може да се съзре още в движението Буря и устрем в Германия, в русоистките идеи във Франция и в Сантиментализма (особено в Англия) от втората половина на XVIII век. Приключването на романтическата епоха също трудно се датира. Причините най-малко са две. Първо, европейският XIX век изживява синхронно разнородни направления и течения, и второ в европейските литератури романтическата философия и естетика не се установяват едновременно.

Хронологии и персоналии: Най-рано Романтизмът започва в Германия и в Англия 90-те години на XVIII век и продължава първите две-тридесетилетия на XIX век. Във Франция хронологическите му граници са от края на 20-те до към средата на века. Най-известните представители в Англия са Уилиям Уърдсуърт, Самюел Колридж, Робърт Сауди, Джордж Байрон, Пърси Биш Шели, Джон Кийтс; в Германия -Фридрих и Август-Вилхелм Шлегел, Вакенродер, Новалис, Клайст, Лудвиг Тик, Хьолдерлин, Е. Т. А. Хофман, Адалберт фон Шамисо; а във Франция-Шатобриян Жермен дьо Стал, Алфред дьо Вини, Виктор Юго, Алфред дьо Мюсе. Хайне в Гремания и Дюма във Франция стоят на границата между Романтизма и следващите направления.

Понятието романтичен има дълга история, преди да даде наименованието на литературното направление. Етимологията му се свързва със средновековното роман произведение, създадено на романски език, и романс, испански музикално-лирически жанр. Рационалистичният XVII век смята романтичното за нещо враждебно на разума, отвлечено от живота и реалната действителност. Негативна от сянка има и у просветените, които с романтичен обичайно обозначават фиктивни и необикновенни събития, а също и фантастичната литература. Това е наследство, което на границата на XVIII и XIX век се влива в наименованието на литературното и културно направление романтизъм. Самите романтици не мислят за себе си като течение с ясно определено историческо настояще, а смятат, че романтизмът се съдържа в различни степени в преходните епохи и литературни школи. Данте, Петрарка и Шекспир за тях също са романтици. Това предопределя и особената поставеност на романтизма в сравнение с други културни епохи като Ренесанс и Просвещение. Той е предимно светоглед, тип възприемане на действителността, особена нагласа към изкуството. За разлика от Ренесанса, който идва като генерална смяна на мирогледа, и от Просвещението, чиято идеология обхваща всички сфери на XVIII век, Романтизмът се разпростира в областта на изкуствата-литуратура, музика, живопис-и работи по посока на стиловото и художественото им усъвършенставне. Като исторически предпоставки за разгръщането на романтическото движение могат да се посочат големите сътресения и промени в европейските държави в края на XVIII век и първите десетолетия на следващия век. В политически план това са Френската революция (1789), Наполеоновите войни (1806-1815), а в икономически -вси по-засилващо се овеществяване на човешките интереси и отношения. Нестабилността на обществения климат, заплахите към духовността, съмнението във въздесъщността на рациото и в обективните закони това са все причини, които карат хората на изкуството да се отдръпнат от реалната действителност и да потърсят изход в имагинерните пространства на личността.

Романтическата литература се ражда именно каторезултат от търсеното на убежище, което да приюти и съхрани останките отнакърнените от обществото духовност и чувствителност. Оттук и познатото бягство на романтика от свет, което се изразява като в плътното затваряне в себе си, така и съвсем конкретното напускане на враждебната среда. Съдбата на много от романтическите поети следва този път. Байрон, Шели са принудени да изоставят родината си и умират изгнили а една от големите фигури на френския романтизъм Мадам дьо Стал-през целия си живот е подложена на гонения от страна на Наполеон.

За романтизма думата поет има свещен смисъл, пряктическата невъзможност обаче на твореца да реализира своите стремежи в реалната действителност влече след себе си ред болезнени състояния. В плана на творчеството техен израз е т. нар. мирова скръб драматичното преживяване на дисхармонията на света. Типичен пример е Байроновият сплин. В житески план резултатът е трагичен-Вакенродер, Новалис, Кийтс умират млади, Шели се удавя, Барон умира от треска, Клайст се самоубива, Хьолдерлин полудява. Разминаването между желаното и реалното определя параметрите на романтическия свят.

В музиката

Класицизмът, господстващ в изкуството през епохата на Просвещението, отстъпва през XIXв. мястото си на Романтизма, в сферата на който се развива муз. Творчество през първата половина на столетието.

Романтизмът възниква като идейно движение. Поражда се, от една страна от освободителната борба на народните маси против феодализма, а от друга, от разочарованието, последвало след Великата буржоазна революция (1789г.)

Това е и времето на големите обществени сътресения, като Френската революция, когато феодалната система напълно се разпада. Освен революцията от 1789 година, по време на Романтизма се случват и следните исторически събития: Въздигането и управлението на Наполеон, както и въстанието на декабристите в Русия през 1825 година.

В музикалното творчество господстващо значение придобива темата на „лиричната изповед”, особено любовната лирикаа, която най-пълно разкрива вътрешния свят на „героя”. Тази тема минава като червена книжка през цялото изкуство на Романтизма, тако се започне от камерните песни на Шуберт и се стигне до монументалните симфонии на Берлиоз, и грандиозните музикални драми на Вагнер. Нито един от композиторите класици не е създал в музиката толкова разнообразни и фино обрисувани картини от природата, толкова убедително разработени образи на копнеж и блян, на страдание и душевен порив, както романтиците.

Водещ жанр на романтичната музика е песента. Нито в епохата на Средновековието, нито в „предкласическия” XVIIв., нито в музикалното творчество на Класицизма, песента не играе първостепенна роля в професионалната музика и не успява да оформи художествените принципи на своя стил. Едва през XIXв. особено в Австрия и Германия, и именно в градската домашна среда от битовата песенна стихия се формира художествения песенен жанр романсът, който по художественото си значение не само заема място на ред със симфонията и операта, а и извънредно много влияе върху по нататъшното им развитие.

Наред с песента процъфтява и камерната клавирна миниатюра, която също така израства от битовото музициране, интимната импровизация. От подчинен вид изкуство тя се превръща в една от водещите области на музикалното творчество в новото време.

Непосредствено свързан с градския музикален бит е и разцветът на инструменталната танцова миниатюра. Опоетизираният градски танц става един от най-важните музикални жанрове на деветнадесети век. Минуетът- най-характерният танц пред епохата на Просвещението не фигурира у к ласиците като самостоятелно произведение. Той се появява в ролята на изцяло подчинен епизод от симфоничния цикъл, като своеобразна интерлюдия преди финала.

А през Романтизма, битовият танц не само става самостоятелен жанр, но и силно влияе върху стила на камерната романтична миниатюра изобщо. Валсовете на Шуберт, мазурките и валсовете на Шопен са висша проява на новата тематична тенденция към опоетизиране на градския музикален бит.

Музикалният романтизъм има множество разклонения, свързани както с различните национални култури, така и с различните обществени движения. Така съществува значителна разлика между интимния лиричен стил на немските романтици и „ораторския”, граждански патос, характерен за творчеството на френските композитори. Музикалните произведения, възникнали в кипежа на народоосвободителната борба от първата четвъртина на века (Вебер, Шуберт, ранният Русини), се различават от творчеството на композиторите романтици в Германия и Франция от средата на столетието.

Творчеството на тези композитори се характеризира с по- голям интелектуализъм и сложност, а може би и с по-малка непосредствена обществена (Вагнер, Лист, Берлиоз, Шуман, Брамс). И все пак тези различни национални разклонения и школи притежават някои общи художествени принципи, които позволяват да се говори за единен романтичен стил в музиката.

Музикалното творчество на деветнадесети век се характеризира с нов кръг от типични образи, с нови изразни средства и принципи на формообразуване. С това новаторство е свързан разцветът на програмната музика, по който музикалното творчество на Романтизма особено ясно се различава от изкуството на Виенските класици. Програмността обективно е необходима поради новостта и сложността на робантичните образи. От една страна, литературните връзки помагат на композиторите да намират средства за по - определено и по - точно художествено изобразяване, а от друга, съдействат за възприемането от слушателяя, представяйки пътеводната нишка за него.

Франц Шуберт е първият виенски романтик, оказал с творчеството си силно влияние върху музикалния език на цялата романтична епоха. Роден е в 1797г. в Лихтентау (Виена). Той заема място сред най-големите майстори на мелодията. През своя 32-годишен живот създава много произведения от различни жанрове (около 1500), но неговата стигия е песента. Там най-пълно се изявява творческият му гении и най-цялостно се отразяват романтичните настроения на неговото време. Творчеството му е свързано с народно - битовата музика на Виена – народните песни и танци. Музиката му е забележителна с яркия си искрен лиризъм, чийто главен герой е обикновения човек от народа с неговите чувства и мечти, интимни преживявания и настроения. Причината за широката популярност и достъпност на музиката му е преди всичко нейната мелодичност, емоционалност и народност, искреност и простота. Композиторът издига обикновената битова немска и австрийска песен до равнището на равноправен жанр в сериозното творчество до равнището на голямото изкуство. В песните си Шуберт влага нови интонации, обогатява хармоницния език, умело постига ефекти на звуков колорит, по-свободно изгражда формата. Пише по-вече от 600 песни, между които „Хубавата мелничарка” – цикъл от 20 песни по Мюлер, „Зимен път” – цикъл от 24 песни по текст на Мюлер, „При ручея”, „Пъстървата”, „”Маргарита на чекръка”, „Преспивна”, първата вокална балада – „Горски цар”...

Създава 9 симфонии, от които най-известна е номер 8 „Недовършена” (не е спазена класическата форма от четири части). Състои се от две части, но по съдържание е напълно завършена. С нея започва историята на лирико-драматичната серия, типична за Романтизма. Шуберт пише във всички жанрове.

Създава много камерна музика – най-известни: квинтет „Пъстървата”, „Фантазия за цигулка и пиано”...

Творби за пиано – „Фантазия”, „Скитникът”, шест музикални момента, повече от педесет дуа (клавирни) „Вариации на френска тема”...

Двадесет и четири сборника с танци – валсове, лендлери, полонези, маршове...

Опери – „Веселият дяволски замък”, „Близнаци” (едноактна), „Вълшебната арфа”.

Пьотр Илич Чайковски (1840 -1893) - композитор, публицист, педагог. Началото на творческия му път се отбелязва през средата на 60-те години, а през седемдесетте той е автор на значими творби – балет (Лебедово езеро), концерт за пиано и оркестър №1, едночастните програмни творби „Ромео и Жулиета”, „Франческа Даримини”, но най-забележителните с високи художествени достойнства е написал през 80-те и началото на 90-те години. Основна тема в творчеството на Чайковски е конфликтът между човека и обкръжаващата го действителност, проявил се в страстния стремеж на личността към щастие и свобода на духовното развитие и невъзможността това да се осъществи със съществуващата действителност. Той е основоположник на руския класически балет, а заедно с Бородин има принос за развитие на струнния квартет в руската музика. Като композитор той е лирик и драматург психолог. Проявява интерес към украинки, френски и италиански фолклор (градския битов романс). Използва също различни танци, най-вече валса (във всички жанрове). Творчеството му обхваща 10 опери, 7 симфонии, 5 концерта за пиано, 1 за цигулка, вариации на тема „Рококо” за чело и оркестър, три балета, 4 оркестрови сюити, като четвъртата е Моцартиана, защото е върху теми от клавирното творчество на Моцарт, около сто вариации за пиано, около 100 романса...

Роден в Водкинск, където баща му е минен инженер и директор на завод. В 1849 година, когато е 9 - годишен, семейството се установява в Петербург, а той постъпва в училището по право. Завършва го след девет години обучение и работи като титулярен съветник в министерството на правосъдието. Но в 1862 година напуска службата си, за да постъпи в новооткритата Петербургска консерватория, която завършва в класа по композиции и сребърен медал. Веднага е поканен като преподавател в новооткритата Московска консерватория. Започва изключително плодотворно десетилетие – първите 4 опери „Опричник”, „Воевода”, „Ковачът Вакула”...; Три струнни квартета, един концерт за пиано, вариации на тема „Рококо” за чело и оркестър, балетът „Лебедово езеро”...

Напрегнатата педагогическа го довежда до състояние на тежка нервна депресия. По препоръка на свои приятели заживява в чужбина, но излиза от това състояние чрез творчество. След това се завръща в родината и се включва в руското музикално общество. Написва операта „Мазепа”, „Орлеанската Дева”, „Дама Пика”,балети - „Спящата красавица”, „Лешникотрошачката”...

Симфонично творчество

Този дял е рамкиран от оркестрова картина „Буря”, Симфония №6 и три концерта за пиано и оркестър. Основна тема е човекът е обкръжаващата го действителност – заедно картини от природата и бита. Първите три симфонии са много разнообразни по своето съдържание: №1 – „Зимни мечти”; №2 - празнична върху украински фолклор; №3-5 – частна, която я приближава до сюитата, както и някой от частите й са танцовални. Това е първата симфония на Чайковски в цикъла, на която внася валса като част.

Ерата на музиката на романтизма се дефинира като период от европейската класическа музика, който протича в най-общи линии между ранните години на 19 век до първото десетилетие на 20 век, също както и музиката, писана в съответствие на нормите и стиловете на този период. Периодът на романтизма се предхожда от този на класицизма и е последван от модерния период. На преден план се поставя песента, оперният жанр и се въвеждат разнообразни теми в инструменталната музика.