Просвещение във Франция

Шарл Луи дьо Секонда Монтескьо (1689 - 1755)

Френски класицист. Според него всички произведения на изкуството имат общи правила. Произведението, което ни доставя удоволствие, почива на разума. Красотата е в непосредствена зависимост от сетивата. Вкусът има правото да не се подчинява на правилата и удоволствието е върховен критерий на изкуството. Според него човешките вярвания и идеи се появяват естествено, поддържани от околната среда и от групите, в които хората достигат зрялост. Нищо в човешката природа не е определено от Бог или от другиго. Някои сили на природата са извън човешкия контрол, например климатът. Но хората се оформят под влиянието ма фактори, които те също могат да оформят : икономиката, управлението, религията и законите, които ограничават действията ни. Според Монтескьо законите са един необходим резултат от разположението на природните сили и човешките институции. Той споделя с Волтер плуралистичната теория за обществото, според която няма една единствена пътека за човешките права и задължения, възприети в рамките на обществото. Начините за съществуване в цялостната човешка общност се различават толкова много, защото във всяка по-малка общност методите на обучение, църквите, климатът и структурата на семейството са различни. Затова всички опити да се наложи система за управление, чужда на естественото разположение на нещата, са тиранични – противоречат на природата. Плурализмът е несъвместим с всяка доктрина за абсолютизъм в държавата, защото правата и задълженията на различните групи произтичат не от индивида, а от корпорациите, към които човек принадлежи по рождение или по асоциация.

Франсоа Мари Аруе – Волтер (1694 - 1778)

Класицист, и то много всеобхватен. Естетиката за него е случаен епизод. Неговите възгледи съдържат целия класически репертоар: правилата, рационализма, строгата йерархия на жанровете и трите единства /време, място и действие/. Той е силно повлиян от Шекспир, но има много отклонения от класическия идеал. Класицизмът на Волтер заема междинно място между стария аристократичен класицизъм и новия революционен такъв. Волтер постепенно формира цялостна критика на Католическата църква. За него религията си остава необходимост за истинския, нормален и разумен човек, но това не е онази религия, “разкрита” от Писанието, а “естественият” морал и просветеност, вдъхновени от разумното прилагане на природните закони. Божеството е главната сила на реда във Вселената, но този ред е напълно несъвместим с традиционните вярвания, които Волтер обявява за предразсъдъци. Тези предразсъдъци водят до вечна зависимост, която той нарича “вечно юношество на човека”, пасивно чакащ да получи всичките си удоволствия или полки от един всесилен и капризен Бог. Волтер в никакъв случай не е демократ. Подобно на Фридрих Велики и той смята масите за неспособни да ръководят собствените си дела. Само едно силно, и просветено правителство може да ръководи и подчини духовенството, да проправи път на свободата на мисълта и да осигури материалния прогрес. Така от политическата доктрина, изповядвана от Волтер, се оформя ясно доктрината на просветения абсолютизъм – силна държава, управлявана от крале и философи.

Дени Дидро (1713 - 1784)

Дидро се опитва да прослави третото съсловие с драмите и романите си. Според него целта на драматичното изкуство е “да внушава на хората любов към добродетелта и отвращение от порока”; добродетелта е за народа, а порока - за аристокрацията. Според него най-важен е жанрът на сериозната, прочувствена, нравоучителна драма. Той иска театралните ефекти да се заменят с картини от живописта и да се замени изобразяването на характери с изобразяване на обстоятелства. Това означава в драмата да преобладава не героят, който може да е тук или там, а действителността, която формира героите и характерите. Според него характерите могат да подведат зрителя, а обстоятелствата – никога, защото в изкуството красотата има същото основание, каквото истината във философията. Какво е истината? - съответствие на нашите съждения с основните неща. Какво е подражание? – природата и изкуството взаимно се допълват, едно без друго не могат да съществуват. Целта на изкуството е почти божествена - да възкресява, когато се занимава с история, да създава, когато се занимава с поезия.

Дьолакроа (1822-1863)

Според Дьолакроа човек не трябва да има идеални образци, от които да се учи; те всъщност са грозни, а трябва да съзира вътрешната красота на външно грозното. Той твърди, че талантливата и находчива измислица е истинското изкуство, когато се харесва или изразява нещо. За художника е много по-важно да се доближи до идеала, който носи в себе си и който е присъщ само на него, отколкото да предаде, макар и със сила временния идеал, който природата може да предложи. Тези неща вижда именно артистът, а не обикновеният човек. Това доказва, че въображението на художника създава красотата. Произведението на изкуството трябва да вълнува.

Жан-Жак Русо (1712 - 1778)

Русо е роден в Швейцария, но искрено се възхищава на Френските градове, и най-вече на Женева. Според него неравенството при разпределението на свободата, собствеността и щастието е зло, породено от такива цивилизовани институции като собствеността и монархията. Тези идеи шокират Дидро и Волтер, но най-много ги шокира решението на Русо да се оттегли от живота в Париж и да прекарва времето си в провинциална самота. Най-великото оръжие на Русо в неговата персонална война е издаденият през 1762г. Обществен договор”. Още в по-ранните си работи Русо посочва, че иска да живее в място, където гражданското общество и управлението са идентични, където управлявани и управляващи са едно и също, място, където народът е суверен, законът наистина управлява, а хората спазват добродетелите. Според него едно такова място е Женева, макар че критиците му твърдят че това място е някаква утопия. На тази постановка Русо отговаря, че само мечтатели могат да променят реалността, а една свободна и честна държава не може да бъде изградена от останките на стария режим. Сам, аутсайдер, изолиран от света и физически непривлекателен, Русо очевидно изпитва огромно желание да принадлежи някому. Неговата идеализация на Женева е акт на почит към един “неистински” роден град. Общата воля на психологическото ниво е единствената база за истинско гражданство. Според него само “участието” дава ефективно и отговорно гражданство. Хората инстинктивно разбират кога “суверенната власт” защитава техните интереси. когато тя престане да прави това, налице е очевидно изкривяване, което подлежи на революционна корекция. По този начин Русо дава на Просвещението едно ново направление. Свободата престава да бъде въпрос на логика и се превръща в инстинкт, съзнание, емоция и идентификация чрез споделен опит. Русо на практика е демократ, а не обикновен аристократичен рационалист, кокетиращ с реформата, но здраво свързан със съществуващия ред. Противопоставяйки се на Монтескьо, според когото правата са корпоративни, Русо смята, че те са персонални : онова, което човек смята за правилно, е правилно. Той се противопоставя на Волтеровото схващане, че добродетелта не е достъпна за обикновените хора, и заявява, че дори и необразованите люде биха могли да чуят гласа на съзнанието и съвестта си. След всичко това е ясно, че Русо не е противник на прогреса, безразличен към материалното благополучие. Той вярва, че моралните качества са ключ дори към икономиката, че едно добро разпределениене може да се постигне само чрез абстрактно манипулиране на собствеността. Подобно на Маркс (сто години по-късно), Русо смята, че социалните неправди произтичат от разпределението на собствеността.