Мечката и дърварят

Eдин дървар, като минавал край някакъв бодлив и трънлив храст, чул шумолене. Надникнал в клонака, и що да види - едно малко, рунтаво мече се заплело в трънете, напряга сили, скимти, ръмжи, но не може да се измъкне. Дърварят посегнал, раздвоил тръните, откачил уплашеното мече, помилвал го по главата и го пуснал да си ходи. А мечката била наблизо върху съседната канара. Тя видяла всичко, сринала се от канарата - и право при дърваря. Като я видял, оня си глътнал езика от страх, но мецана дигнала нагоре предната си лапа, успокоила го и проговорила с човешки глас: - Не се бой, нищо лошо няма да ти сторя. Аз видях как помогна на мечето ми, разбрах те, че си добър човек, и реших да се побратимя с тебе. Искаш ли? - Как да не искам - отвърнал дърварят, - кой бяга от такава посестрима като тебе! Тогава мечката се изправила на задните си крака, разтворила предните си лапи и братски прегърнала дърваря. Според обичая дърварят трябвало да я целуне по муцуната, ала щом си доближил устата, лъхнала го тежка миризма и той се стъписал. - Какво? Защо се дърпаш? - учудено го попитала мечката. - Много на лошаво ти миришат устата, на мечовина - отвърнал дърварят. Мечката се докачила от тези думи, отпускала се на земята, помълчала малко и викнала: - Удари ме, побратиме, по врата с острието на секирата си! Дърварят се слисал: - Що думаш - рекъл, - де се е чуло и видяло побратим да дига секира срещу посестримата си? - Удряй! - грозно изръмжала мечката. - Или ще те одрънкам! Дърварят нямало що да прави. Дигнал секирата и ударил мечката. Рукнала кръв от раната. Мечката, без да погледне човека в очите, се обърнала назад и се мушнала в гъсталака. Изчезнала. Минали години. Дърварят много пъти ходил из гората, но никъде не срещнал посестримата си. Веднъж, като се въртял под дърветата, изведнъж отнякъде изскочила мечката. Познали се двамата, поздравили се и заприказвали. От дума на дума стигнали до удара със секирата. - Най-сетне, побратиме - рекла мечката, - я виж какво е останало от раната, дето ми я нанесе. Дърварят поразровил козината на врата й, но не намерил дори белег. - Нищо не е останало! - рекъл той. - Видиш ли, побратиме, раната отколе заздравя и я забравих, но лошата дума, дето ми я каза тогава, няма да я забравя, докле съм жива. И като поклатила тъжно глава, мечката си тръгнала.