Кума Лиса и кучето

Вървяла Кума Лиса през гората и си приказвала: - Ах, че съм хубава лисичка! Какви очи имам! Ясно светят, всичко виждат. Ами крачката ми? То не са крачка, а вретенца. Като вихър ме носят през гората, сякаш не стъпват на земята. Ами ушенцата ми? Всичко чуват, нищо не пропускат. Но най ми е хубава опашката. Е такава една лекичка и мекичка, същинска копринена къделя. Тъкмо в тоя миг изскочило изневиделица едно ловно куче и - ав! - връхлетяло отгоре й. Хукнала Кума Лиса да бяга към дупката си, а кучето - подире й. Тя бяга, то бяга, тя бяга, то бяга - аха-ха - ще я настигне. Но не смогнало. Бързите лисини крачета надбягали кучето. Мушнала се лисицата в дупката си, скрила се вътре, а кучето клекнало пред дупката и там притихнало. - Ще почакам - си рекло, - може да излезе? Като си поела дъх, Кума Лиса попитала крачката си: - Крачка, мои краченца, вие що думахте, когато ни гонеше кучето? - Ние - отвърнали в един глас четирите лисини лапички - думахме: Беж, Лиске, да бягаме! Беж, Лиске, да бягаме! - Мили какини крачета! Кака ще ви изплете чорапки! - обещала им Кума Лиса и продължила: - Ами вие, какини очички, що думахте? - Право, Лиске, в дупката! Право, Лиске, в дупката! Тъй думахме - отвърнали очичките. - Мили какини очички, кака ще ви купи очила! - врекла им се лисицата и се обърнала към ушите си. - Ами вие, какини ушенца, що думахте? - Още малко, Кума Лиске! Още малко, Кума Лиске! - отвърнали те. - Мили какини ушенца, кака ще ви купи обички! - обещала лисицата и извила глава към опашката си. - А ти опашке, що думаше? - Дръж, куче, опашката, дръж, куче, опашката! Тъй думах - отговорила опашката. Че като кипнала оная ми ти лисица. - Какво? - изврещяла. - Гръм да те удари! Тъй ли се дума! Чакай да те дам на кучето за наказание! И без да мисли много, Кума Лиса си подала опашката навън. Кучето тъкмо туй чакало. Хвърлило се, захапало опашката й, започнало да я тегли навън. Лиса теглила навътре, кучето навън. Тя навътре, то навън, додето най-сетне я измъкнало и я сдавичкало.